Триград

Преди 4 часа се върнахме от Триград и бързам да опиша престоя ни там.

16.юли
По моя вина, тръгнахме сравнително късно – 10:00 , тъй като мразя да ставам сутрин рано, особено през почивните дни. Решихме да минем през по-дългия маршрут Пловдив – Асеновград – Пампорово – Широка Лъка – Девин – Триград, който е 122км според bgmaps.com, а според километража на реното 134км. аз лично „вервам“ на второто. Другия вариант беше маршрут Пловдив – Перущица – Кричим – Девин – Триград, като дължината му е 95-100км, но за сметка на това скоростта на придвижване е много по-ниска, поради многото еднопосочни участъци по пътя.

Натоварихме багажите, взехме Надето и Коста от тях и потеглихме, към Родопите. Пътят през Асеновград – Пампорово – Широка Лъка ни е познат от предните ни посещения и времето минава бързо. Спираме на центъра на Широка Лъка около 12:30 и си избрахме Гостилница Филтер за да похапнем. Страхотно обслужване и страхотни бобена чорба, пилешка и телешка супа! Продължаваме доволни напред!

Малко след Широка Лъка трябва да има скала, известна като „Момата“, но от колата не я видяхме, като същото се случи и със „Слона“ до Девин. Стигаме до един разклон, който се явява път към квартал на Девин, чието име забравих и на него завиваме на ляво, както е указано на табелите за да стигнем до крайната ни цел за деня. От тук вече започва да ни става интересно защото навлизаме в нови за нас територии. След няколко километра от двете страни на пътя започват да се извисяват все по-високи скали, а растоянието между тях става все по-тясно. В един момент и самият път става за кратко еднолентов, след което влизаме в тунел, който прилича на пещера и след нея се оказваме на малък площад с паркинг, където са се събрали доста хора и който се оказва, че е входа към пещерата „Дявоското гърло“. Спряхме за малко за да се насладим на гледката наоколо и продължихме към село Триград.

Къщата където трябваше да отседнем е на 100м от центъра на селото и лесно я открихме, защото църквата се намира точно срещу нея. Запознахме се с хазяйката, хвърлихме чантите в стаите и тръгнахме към „Дяволското гърло“. По пътя към пещерата се минава покрай една хижа, където се оказа, че тече промоция на новия албум на фолклорната група „Kаба Kабадайлии“. Спряхме до мостчето което води от пътя към самата хижа да погледаме веселбата заедно с хазяйката и една нейна приятелка от Пловдив. След малко при нас дойде един мъж с родопска носия и „чифте пищови“ на кръста и ни покани да се присъединим към тях и Коцето направо беше тръгнал, но го спряхме, защото си имахме други планове и обещахме по-късно да се включим, тъй като се оказа, че купона ще продължи до сутринта :).

„Дяволското гърло“ нещо не успя да ни впечатли особено, а и хората които водят кратката беседа пред входа на пещерата, тъй като вътре шумът от водата е силен, не ни заинтригуваха с разказа си. Интересното е, че вътре залата е наистина много голяма и има доста прилепи, които обаче няма как да заснемеш. И изобщо снимките никак не се получиха. Също така липсват и любимите ни сталактити, сталагмити и сталактони, по които всички се захласваме. Най-красивата част пък е, като излезеш от пещерата и застанеш на скалите или построените метални пътеки между тях, и там където влиза водата към „Дяволското гърло“ се вижда как от процепите излиза нещо като пара или роса – не знам точно как да го определя.

малко полезна информация: вход за пещерата – 3лв

На изхода на пещерата на няколко масички местни хора са наредили домашно приготвени сладка от ягоди, боровинки, мармалад от шипки, боров мед и прословутия мурсалски чай – българската виагра. Явно от доста време практикуват тази дейност и са придобили характерните за търговците от Ориента контактност и настоятелност и след няколко мои отказа най-накрая опитах мармалада от шипки на едно от момичетата, което беше много настоятелно и което в последствие се оказа дъщерята на хазяйката :). Милото пък купи от един дядо от мурсалския чай, вероятно с идеята като го пия и да не ме свърта пред PC-то и така да получава повече внимание от моя страна, ама в тези жеги май скоро няма да го опитам и да разберем има ли ефект. След това се отправихме към Триград и на разклона до хижата където течеше веселбата се засякохме отново с хазяйката и се уговорихме за менюто ни за вечеря, което тя щеше да ни приготви. Охааа! Пламнаха малко искри благодарение на моето предложение тя да ни вземе бяло вино от магазина без значение какво е стига да става за пиене. Оказа се, че Стеф и Надето като едни видни сомелиери държат те да изберат виното, но вече беше късно, защото вече бях дал поръчката и те ми се нацупиха. Хммм, Сефте!

Върнахме се до къщата към 18:00, уговорихме си вечерята за 20:30 и по предложение на хазяйката решихме да отидем до конната база, която е на около 20-30 минути южно от селото. По пътя се порадвахме на гледката – малка рекичка покрай пътя и прясно окосени поляни обградени с борови гори. Самата конна база се оказа сравнително поддържана. Конете тичаха в заграденото пространство, а един от управителите на базата ни разясни подробно за разнообразните конни турове, които организират. Предлагат едночасови обиколки в района около конната база за неопитни, еднодневни маршрути в близки месности, а най-впечатляващото са едноседмични турове от Триград до южното черноморие, но за това се искало предварително натрупан опит в ездата. Дори на следващия ден заминаваха точно на такова пътешествие с група холандци, дошли специално за това. Ние не успяхме да пояздим, защото щяхме да си закъснеем за вечерята, а аз и без това не умирах от желание. Оказа се също, че собствениците са от Пловдив и имали подобна база и под тепетата.

малко полезна информация: АРКАНТУРС – Конна база „Триград“

След това се прибрахме до къщата за вечеря. Отдъхнахме за малко и слязохме долу в механичката, която са си направили хазяите. Там ни чакаха те, както казаха имали си традиция да поседнат с гостите, а също и трима пича от Добрич, които бяха отседнали тук и които се оказаха много добра компания. А и ни дадоха материал за размисъл за следващи наши маршрути, тъй като идваха от Източните Родопи и си бяха организирали доста дълга екскурзия с интересни места за посещение.

Домашно сготвената специално за нас храна беше просто божествена. На трапезата имаше родопски пататник (нещо като баница с картофи, ама убийствено вкусно), пържена пъстърва, мешена салата и бяло вино. Изобщо една мила родна картинка, към която като се прибави веселата компания и горящата камина, въпреки че сме средата на юли, си е направо класика. Облизахме си пръстите от тези вкусотии и за капак завършихме с една вкусна диня, която Коста взе от Пловдив, и която всички определиха като много сладка и сочна – сезона на дините е все пак, к’во да правиш :).

Минаваше 22:00, а ние имахме информация, че долу на хижата, където течеше промоцията на фолклорната група „Каба Кабадайлии“ по това време ще е кулминацията на купона с мултимедийно представяне на видео клип на групата и голяма заря – модерна работа еййй. Тръгнахме всички заедно, а към нас се присъединиха и приятели от Пловдив на нашите домакини, които също бяха подгряли подобаващо. Винаги се възхищавам на звездите и много обичам да ги гледам, а тук изглеждат още по-близо до нас и в тъмнината по пътя към хижата им се полюбувах подобаващо. Като един стар звездоброец Голямата мечка винаги я намирам, ама малката много често ми се губи :).

Пристигайки на веселбата заварваме хората танцуващи и забавляващи се от сърце и просто няма как да не се заразиш от тази атмосфера. Оказа се, че сме пропуснали кулминацията на вечерта, но пък организаторите бяха осигурили по едно буре с вино и ракия за гостите и различни мезета, от които не успяхме да опитаме, но пък червеното вино беше добре и със семките на Невена. А да забравих да спомена имената на нашите домакини – Невена и Емил Хаджийски – страхотни хора. Тъй като стана доста хладно най-добрия вариант беше да се включим в танците, като най-дейни бяха Стеф и Невена, а аз се включих само на тракийското хоро. Нашите нови приятели от Добрич също се забавляваха доволно. Музиката беше микс от българска народна музика, гръцка, диско – тип Си Си Кеч, малко поп-фолк(чалга) и денс. Интересното беше, че дори и тийнейджърите се кефиха на всичко. И така до към 1:30-2:00, когато вече уморени от дългия ден и веселата вечер се отправихме към леглата за да съберем сили за следващия ден.

Резервации и информация:
Невена и Емил Хаджийски
GSM: 088 6 347618
С. Триград общ. Девин
(срещу църквата)

17.юли

Събудихме се около 10:00 от миризмата на закуската ни – пържени бухти или мекици, не правя разлика :). Настанихме се на беседката пред къщата и си похапнахме доволно от вкусотийките на Невена. Към бухтите имаше домашно сирене, боров мед, сладко от ягоди, мармалад от шипки и прословутия мурсалски чай. Разменихме няколко последни думи преди да тръгнем, вписахме си даните в тефтера който се явява нещо, като книга за гости, а Надето дори написа вместо пожелание цяла страница хвалебствия. Жени – к’во да ги правиш! От тук се отправихме към Ягодинската пещера.

Пътят от Триград до нея е около един час въпреки, че като разстояние не е повече от 20-30 км. Интересното е, че като настилка е в добро състояние, но по-бавното придвижване се дължи на това, че в голямата си част пътят е еднолентов, а видимостта ниска, поради постоянните завои. Пред пещерата имаше изненадващо много хора и коли – доста повече от колкото пред Дяволското гърло. За групи, които идват с автобуси, дори имаше превоз с малки бусове от автобуса до пещерата, защото автобусите не могат да се предвижат през тясното Ягодинско ждрело. Тук гидовете, които водят групите се оказаха много по-симпатични и наред с историята на пещерата вмъкваха по някоя шега в разказите си. Оказа се например, че вътре има ритуална зала за бракосъчетания и над 20 двойки са подписали тук и по статистиката, която си водят още нямало разделено семейство. Или както каза нашият водач – „В Ягодинската пещера правим сватбите, а разводите са в Дяволското гърло“ – добре че минахме първо през него :). Има също и украсена коледна елха, която оставала свежа няколко години и всяка Нова година около нея се събирали местните спелеолози – учените, изучаващи пещерите. Видяхме също и истински малки перлички, които нямали кой знае каква стойност, тъй като ако имали такава нямало да са тук, а също и нашия гид щял да бъде друг :).

Гледайки многобройните сталактити, сталагмити и сталактони стигнах до извода, че това е най-красивата пещера, която сме посещавали. Има доста разнообразни скални образования, като най-интересните са завесите, леопардовите кожи, дядо Коледа, Снежанка и джуджетата, Пижо и Пенда, Богородица и др. Обиколката продължава около 45 минути, самата Ягодинска пещера е дълга 10 км и е на 3 етажа, като само третия е облагороден и достъпен за посетители и неговият маршрут е 1100м. Могат да се посетят и енеолитните жилища, намиращи са на десетина минути от изхода на пещерата.

Преди тръгване от тук хапнахме по една вкусна бобена чорба в ресторанчето до реката, което е и единственото наоколо и се отправихме към Девин. Централната част на града е много добре поддържана, а спокойствието, добре изглеждащите хотели и малкото хора наоколо, както и многото възможности за СПА глезотийки го правят идеално място за истинска почивка през цялата година. Като остарея сигурно ще се възползвам от това :).

От Девин тръгнахме по пътя за Пловдив, като по препоръка от приятелите на Невена трябваше да спрем на язовир Въча (бивш Антонивановци) и по точно на комплекс „Свети Никола“, където имали страхотна кухня, а и гледката си стувала. Самия път от Девин – Доспат беше най-кошмарния от цялото ни пътуване. Има много дупки, на моменти става тясен и е трудно да се разминат дори два автомобила. След село Михалково започва да се вижда язовир Въча, който е най-дългият в България, като дължината на пътя, които минава покрай него е около 20км. През няколко километра спирахме за да се любуваме на гледката. Под нас се виждаше огромната водна площ с къщите на понтони и малкото лодки, които изглеждат дребни, като детски играчки.

Спряхме и на „Свети Никола“, но не успяхме да хапнем, защото се оказа, че кухнята почива точно по това време (около 5-6 следобед) и потеглихме гладни към Пловдив. Тук се сетих за един ресторант, където приготвят родопски специалитети и решихме там да сложим финала на нашия уикенд. Ресторанта е „Старият хан“ и се намира близо до братската могила.

Доволни и заредени с положителна енергия се прибрахме у дома с обещанието отново да посетим тези райски места в нашите Родопи!